На 16 май 1700 г. на шестдесет и девет годишна възраст умира Набешима Мицушиге - третият даймьо на областта, известна днес като префектура Сага. Един от неговите най-близки васали, Ямамото Цунетомо, постъпил на служба при Мицушиге като дете, бил по това време 42-годишен. Тъй като било забранено да се извършват ритуални самоубийства в израз на съчувствие към смъртта на господаря с укази както от правителството на Токугава, така и от самия местен владетел, а пък и бил разочарован от наклонностите на наследника на Мицушиге, Цунетомо помолил и получил разрешение да се оттегли от служба и да стане будистки свещеник. През тази пролет той се преместил в малко отшелническо жилище в едно място, наречено Куроцучибару, на около 12 км северно от замъка Сага, и живял там в полуизолация. През 1710 г. започнал да го посещава Таширо Цурамото, млад самурай, по неизвестни причини освободен от службата си на писар година по-рано. През следващите години те се срещали и разговаряли и на 10 септември 1716 г. изказванията на Ямамото, така както ги е записал Цурамото, били подредени като книга, получила названието Хагакуре - дума, която означава или “скрит от листата” или “скрити листа”. Три години по-късно Ямамото умира на шестдесет и една години.

Владението на клана Набешима било разположено на остров Кюшю в югозападния край на Япония и спадало към категорията, известна като Тодзама - термин, с който се обозначават онези даймьо, които се подчинили на Токугава Иеясу едва след решителната битка при Секигахара през 1600 г. Именно тази битка утвърждава върховната власт на Иеясу сред всички даймьо и определя статута на техните владения през следващите двеста и петдесет години. При Секигахара родоначалникът на клана, Набешима Наошиге (1538-1618), първоначално бил на страната на клана Токугава, но когато битката започнала, неочаквано се върнал обратно при клана Тойотоми. Това било почти фатална грешка и отношенията между клановете Токугава и Набешима продължили да бъдат напрегнати през следващите три поколения.

Наошиге бил дейна и ярка личност, затова и цяла глава в Хагакуре е посветена на неговите сентенции и поведение. Първоначално той бил един от главните васали на Рюдзоджи Таканобу, но след смъртта му поел управлението на владението. Участвал активно в нашествията на Тойотоми Хидейоши в Корея и починал на осемдесет и една години. Неговият син и приемник бил Набешима Кацушиге (1580-1657), на който е посветена Хагакуре. Изглежда той е наследил много от чертите на баща си и още осемнадесетгодишен го придружава при втория поход в Корея (1597 г.). Именно Кацушиге води бащината си войска при Секигахара и като последствие той трябвало по-късно да търпи постоянния тормоз от централната власт. Той води и 34 000 бойци при атаката на замъка Хара по време на бунта в Шимабара (1637-38), след което бил наказан от военното правителство на шогуна (Бакуфу), защото неговите войски стреляли по замъка преди да започне атаката на правителствените сили. Синът му Тадашиге умрял от едра шарка на двадесет и три години и когато самият Кацушиге починал на 78-годишна възраст, владението преминало в ръцете на внука му - Набешима Мицушиге (1632-1700).

По времето, когато Мицушиге станал господар на клана Набешима, условията в Япония се били коренно изменили. Периодът на междуособните войни, продължил над сто години, свършил през 1600 г. с битката при Секигахара и установяването на режима на Токугава. Потушаването на бунта в Шимабара през 1638 г. действително слага край на едромащабните военни конфликти. Новият мир бил съпроводен с нов просперитет, а с него започнал възходът на търговското съсловие и разширяването на градовете около замъците в различните владения. Мирът и благоденствието обаче създали проблеми на самурайското съсловие. Без постоянните войни воинът се чувствал в някакъв смисъл лишен от реална заетост и спартанските идеали, толкова дълго свързвани с тяхното съсловие, започнали да губят смисъла си. Освен това феодалните господари повече се нуждаели от образовани администратори, отколкото от груби бойци. Официалната реакция на шогуната, която в условията на тази социална структура се разпространила и във феодалните владения, била да се пропагандира примерът на конфуцианския идеал за съвършения мъж, който е едновременно воин и учен, и именно този идеал в основни линии формира воинското съсловие до официалното му изчезване след два века и половина.

Мицушите бил в някаква степен различен от своя дядо и прадядо. Макар да бил даймьо и в това си качество предводител на воини, той бил едва на четири години по времето на бунта в Шимабара и никога не участвал във военни действия, с които били заети Наошиге и Кацушиге. Новият акцент върху образованието оказал влиянието си върху него, защото макар веднъж, когато бил млад, всичките му поетични книги да били изгорени от дядо му, Мицушиге не само съхранил интереса си към поезията, но насърчавал и други самураи да я изучават. Освен това според указа на шогуната от 1635 г., който разпореждал съпругите и децата на феодалните господари да живеят в столицата на шогуната Едо, Мицушиге без съмнение бил възпитан там в по-космополитен дух, отколкото ако бил отраснал в не дотам изтънчената област Сага. При това Мицушиге доказал способностите си на владетел и именно той обединил и утвърдил клана Набешима.

Мицушиге управлявал вече две години, когато на 11 юни 1659 г. се родил Ямамото Цунетомо. Баща му Ямамото Джин`емон бил човек, чийто характер граничел с ексцентричността (той бил на 71 години, когато се родил Цунетомо). Служил и на Наошиге, и на Кацушиге. Той очевидно сметнал, че неговият изтърсак идва малко в повече на семейството и щял да даде Цунетомо на един търговец на сол, ако не била намесата на предводителя на групата, който взел момчето и го отгледал в собственото си семейство. От Хагакуре ние добиваме ясна представа що за човек е бил Джин`емон, но за майката на Цунетомо не знаем нищо повече от фамилното й име Маеда и че тя е била още жива, когато той навършил петдесет и една години.

Цунетомо бил болнаво дете и сам разказва как лекарите му предричали, че няма да навърши двадесет години. Въпреки крехкото си здраве обаче, той бил взет на служба като слуга на Мицушиге на деветгодишна възраст и именно на него останал верен през целия си живот. Изглежда Мицушиге е бил впечатлен от литературните способности на Цунетомо, защото го насърчил в това отношение и те двамата се обучавали под ръководството на един книжовник на име Куранага Рихей, който виждал Цунетомо като свой приемник. Младият слуга обаче повече се интересувал от игрите със сина на Мицушиге - Цунашиге и скоро изобщо бил лишен от служба.

През следващите години не се случило нищо забележително в живота му и на двадесет години той все още нямал някаква официална длъжност. Разказват, че в този критичен момент някой му обърнал внимание, че лицето му е “твърде интелигентно” и го предупредил, че Мицушиге такива не ги обича. Цунетомо разказва, че прекарал следващата година пред огледалото в опити да поправи този недостатък.

По времето, когато Цунетомо започнал да губи надежда, че някога ще го вземат на служба, той започнал да посещава един човек, на когото било съдено да окаже голямо влияние върху живота му. Това бил дзенбудисткият свещеник Таннен (?-1680), човек с непреклонна почтеност и воля, който напуснал поста си като главен свещеник в централния храм на Набешима в знак на протест срещу смъртната присъда на друг свещеник, и когато бил призован, отказал да се върне. Дзен-будизмът и самураите в Япония били тясно свързани от ХІІІ в., когато регентите Ходжо открили, че неговата жизненост и отхвърляне на жаждата за живот могат да предложат много на воина. Идеите на самия Таннен относно връзките между дзен и воина могат да бъдат видени от раздела в Хагакуре, в който той заявява, че религиозните дела са за старците, а ако млад самурай изучава будизма, това ще му донесе само беди, защото ще започне да вижда света през две ценностни системи вместо през една. Важно е да се отбележи, че според Таннен младият Цунетомо разбрал принципите на дзен след доста кратко обучение.

Друг човек с голямо влияние в живота на Цунетомо по това време и по-късно бил конфуцианският учен Ишида Иттей, който бил известен в Сага със своята искреност и почтеност. Той бил съветник на Кацушиге и Мицушиге и веднъж бил пратен в изгнание за осем години заради безкомпромисното му противопоставяне на мнението на даймьо. Вероятно извънредната вярност на Цунетомо е била в някаква степен насърчена от уроците на този човек.

И накрая, сред хората, повлияли върху мисловната нагласа на Цунетомо, бил неговият племенник Ямамото Городзаемон. Той бил по-възрастен от Цунетомо и именно благодарение на неговите усилия младият самурай получил накрая някаква службица. Цунетомо обаче не бил доволен от съдбата си и положил много усилия да стане “добър самурай”. През 1686 г. той най-накрая бил извикан в Едо като писар и по-късно бил назначен в императорската столица Киото. За нещастие през следващата година Городзаемон поел отговорността за един голям унищожителен пожар и напуснал поста си. Протежето му задължително трябвало да си иде заедно с него.

По-късно Цунетомо бил повторно нает от Мицушиге и продължавал да му служи на различни длъжности, повечето от тях свързани с поезията и с писмени дела. Той е отбелязал, че главната му амбиция е била да стане старейшина, длъжност, подобна на съветник, но в това отношение трябвало да преживее разочарование. През 1695 г. Мицушиге се оттеглил от управлението на 63-годишна възраст, вероятно поради влошено здраве. Той отдавна желаел да притежава една книга с тайни поетични наставления, наречена Кокиденджу и именно към придобиването на препис от тази книга Цунетомо насочил всичките си усилия. На 1 май 1700 г. той се завърнал от Киото и подарил препис от книгата на прикования към леглото Мицушиге. Две седмици по-късно Мицушиге починал.

Трудно ни е да си представим дълбочината на чувствата на Цунетомо към неговия господар. Първата му и най-силна реакция била да извърши джунши, или ритуално самоубийство чрез разпаряне на корема, за да съпроводи господаря в смъртта му, но тази практика била забранена от самия Мицушиге през 1661 г. и от шогуната през следващата година. Очевидно Цунетомо решил, че лоялността изисква да се следва заповедта на господаря, а не повелята на собствената съдба.

Така на 42-годишна възраст Ямамото Цунетомо обръснал главата си и станал будистки свещеник, а съпругата му станала монахиня. През двадесетте си години служба, той не е извършил нищо, което да бъде записано в японската история, и днес неговото име е на практика неизвестно на японската публика. Факт е, че той никога не е участвал в битка и ценностите, за които се застъпва, принадлежат на период почти сто години преди неговото време. Може би е удивително колко проницателни са днес неговите думи за нас.

Като говорим за Хагакуре е може би най-добре първо да кажем какво тя не е: не е една добре обмислена философия, в смисъл да съдържа някакви обмислени или логически аргументи или пък от гледна точка на своя предмет. Напротив, в нея се наблюдава един антиинтелектуален и антинаучен уклон и тъй като представлява запис на седемгодишни разговори, тематиката варира в много широки граници, като се започне от най-дълбоките разбирания на автора за Пътя на Самурая до обсъжданията какви да са съдовете в чайната церемония и как някакъв замък е получил името си. При това книгата не изглежда да е била предназначена за читателска публика. В предговора авторът се застъпва всичките единадесет глави накрая да бъдат хвърлени в огъня и по-късно цитира баща си, който му казал: “След като прочетеш книги и тем подобни, най-добре е да ги изгориш или изхвърлиш. Казано е, че четенето на книги е занимание за императорския двор, а работата на хората от дома Накано е да бъдат доблестни воини, здраво хванали дъбовата тояга”. Във всеки случай е спорно дали Ямамото действително е предвиждал резултатът от неговите седемгодишни усилия да бъде отминат с пренебрежение, или просто е започнал творбата си с заявление, което не е нещо необичайно в източната литература, но е ясно, че той никога не е мечтал неговата читателска публика да бъде толкова голяма, каквато в крайна сметка се оказва тя. Той бил абсолютният самурай, мислите му в голямата си част се въртели в рамките на владението Набешима и дълго време книгата си оставала тайна собственост на клана Набешимал

Хагакуре може да се разглежда като искрен израз на схващанията на Ямамото. Неговият екстремизъм и чудатости не са били ограничавани от предвиждането за някаква външна оценка. Съмнително е дали той е усещал каквито и да било ограничения. Неговите наставници и може би географското положение насърчават неговата радикалност и единствената идея, която го занимава, е да не се поддаде на компромис или на разубеждаване.

Цунетомо постоянно размишлява за смъртта като най-великото деяние, което самураят може да извърши за своя господар, но не е бил просто романтик, който седи мрачно умислен. Той следи внимателно събитията и проблемите на деня и откликва на тях в рамките на своите собствени разбирания. Тях той е отбелязал в Хагакуре.

Не би било много коректно да твърдим, че думите на този сравнително неизвестен човек са имали радикално влияние върху японската мисъл. Но не би било погрешно и да кажем, че в тях твърде ясно са се отразили крайностите на едно от нейните течения.