Форуми
| SPORT CLUB HIKARI :: Форуми :: СПОРТЕН КЛУБ ХИКАРИ :: ИНФОРМАЦИЯ |
|
<< Предишна тема | Следваща тема >> |
| Пътят на самурая | ||
|
Редактори: balivo
|
| Автор | Отговор | ||
| balivo |
| ||
Камен Радев   Регистриран потребител #1 Регистриран: пт яну 18 2008, 01:54съобщения: 47 |  Четиридесет области бяха от великите Тайра завзети. Сто хиляди воини се сбраха в самурайски дружини напети... ("Сказание за рода Тайра", XIII в.) Идеалният самурай през тринадесетте века на образуване, развитие и упадък на това военно съсловие трябвало да въплащава каноничните конфуциански добродетели и да бъде надарен със силата и свирепостта на нио, "стражите на портите" в будистката храмова скулптура. Отраснали всред пантеистични шинтоистки обреди и празненства, поели с майчиното мляко конфуцианските догми, преминали суровата школа на дзенската психофизическа тренировка, самураите още в детството си се превръщали в безстрашни рицари, готови "да се хвърлят срещу гора от мечове" и да загинат на бойното поле. Животът и смъртта на самурая били подчинени на един-единствен ненарушим закон - законът на честта (гири). Пред него отстъпвали на заден план любовта и ненавистта, нежността и състраданието, страхът и тщестлавието - всички тези естествени човешки чувства (нинджьо), които винаги са привличали писателите по света. Идеалният самурай трябвало да стане и понякога действително ставал свръхчовек според ницшеанското разбиране на думата. Неговата душа бил мечът, професията му - войната, постоянно занимание - бойните изкуства, а нерядко и поезията и живописта. Философията ставала негова плът и кръв под сводовете на дзенските храмове в дългите часове на медитация и упражнения с оръжие. Физическо съвършенство, морална чистота, възвишеност на душата - такъв си представяло простолюдието истинския самурай, за такъв самурай се съчинявали песни, легенди, героични оказания. "Измежду цветовете изпъква сакурата, между хората - самураят" - гласяла една пословица. Самурайството се зародило през VIII в. в източните и североизточните части на Япония. Негова основа станали избягалите селяни и свободните преселници, търсещи земя и независимост на неспокойната граница с айните . Подобно на донските и запорожските казаци те прекарвали живота си в непрекъснати походи и схватки с войнствените аборигени; предано защитавайки държавната граница. Едва през Х-XII в. в процеса на непрестанните феодални междуособици окончателно се оформили знатните самурайски родове, предводителстващи могъщи дружини, които само номинално се водели на императорска служба. По това време се оформили основите на неписания морален кодекс на самурая "Пътят на лъка и коня" ("Кюба-но мичи"), превърнал се по-късно в суровия сборник канони "Пътят на самурая" ("Буши-до", където бу-ши представлява китаизиран вариант на думата самурай). Най-голямото изпитание на принципите на самурайския морал станала дългата война между клановете Тайра и Минамото, завършила през XII в. с почти поголовното изтребване на рицарите от дома Тайра. В преданията за тази война има безброй примери за вярност на васалния дълг и безкористна саможертва, беззаветно мъжество и военна хитрост наред с примери за жестокост, коварство и безсрамно лицемерие. Всичко това позволява да се съди за някои типични черти на японския национален характер във феодалните му категории. Неслучайно падането на дома Тайра е сюжет на стотици, а може би и хиляди литературни произведения, задържайки вниманието на читателя и зрителя в продължение на почти пет столетия. В гражданската война през XII в. назрявали предпоставките за установяване на шогуната - управление на самурайското съсловие начело с върховния военачалник (Шогуна). Разгромявайки Тайра и оставяйки само формално императорския двор в Киото, Йоритомо Минамото пренесъл своя "Полеви Щаб" в град Камакура, който станал истинската столица на страната. Този политик и блестящ пълководец, отличаващ се с необикновена лична храброст, пръв успял да обедини под знамето си разпокъсаните дружини на самурайските кланове. Усмирявайки едни, подкупвайки други и спечелвайки безкористната преданост на трети, той еднолично назначавал и снемал държавните чиновници, раздавал феоди, изплащал издръжка на дружинниците си в оризови дажби и даже контролирал сключването на бракове. От своите васали шогунът изисквал преди всичко вярност и спазването на законите на честта. Страхливостта и предателството, както и надменността се наказвали със смърт, твърдостта в боя, усърдието и скромността щедро се награждавали. Така жертва на гордостта си паднал Хироцуне Тайра, един от най-могъщите васали на Йоритомо. Веднъж той отказал да слезе от коня в присъствието на шогуна, след това посмял да противоречи на владетеля от Камакура и платил с главата си. Заздравявайки с желязна ръка своята власт, Йоритомо не пощадил даже природения си брат Йошицуне, храбър пълководец и първи рицар на рода Минамото. Заподозрян в измяна, Йошицуне, придружен от своя слуга великан Бенкей, бил принуден да бяга от преследването и в края на краищата загинал, оставяйки след себе си многочислени романтични предания и легенди. Воинската доблест се смятала в камакурския шогунат за най-голямо достойнство. Мнозина буши били наградени с чинове и почести за виртуозното си владеене на меча, копието или лъка. През XII-XIII в. окончателно се оформили всички основни нормативи на бойните изкуства (освен джу-джуцу): родовете хладно оръжие, методиката на тренировките, правилата на двубоите и етиката на поведението на бойното поле. По това време като цветове ръзцъфтели двата японски клона на дзен-будизма, Сото и Риндзай, които дали религиозно-философска опора на съсловието на буши и породили неповторимата специфика на самурайската култура. В годините на регентството на рода Ходжьо (1199-1333) самураите за първи път в историята се сблъскали с външен враг. Японските острови били връхлетени от бурята на монголските нашествия в 1274 и 1281 г. Великият хан Хубилай, завършил покоряването на Китай и фактически овладял Корея, изгарял от желание да подчини на своята власт последното независимо парче суша в източното море - Японската империя. Два пъти обединените монголокитайски сили се опитвали да извършат десант в южната част на архипелага и двата пъти беззаветната храброст на самурайското опълчение, подкрепяна от силата на тайфуните - "камикадзе", печелела победа. Особено кръвопролитие било второто сражение на остров Кюшу, продължило четиридесет и девет дни и завършило с пълния разгром на интервентите. През този период монголите несъмнено били носители на най-модерната военна техника в света, заимствана от едва ли не всички страни на Азия и Европа. Техните къси лъкове били два пъти по-далекобойни от огромните японски юми, леките доспехи и саби позволявали по-добре да маневрират на бойното поле. Тактиката на конните им атаки била детайлно разработена в безбройните завоевателни походи. Немалки загуби причинявали на самурайските дружини и китайските копиеносци, завербувани в експедиционния корпус. Но най-голям шок за буши, свикнали с определен военен церемониал, било пълното отсъствие на респект към противника. Обикновено в междуособните битки рицарят трябвало да си избере достоен противник и след размяна на приветствия и съответни галантни предизвикателства да се срази с него. Бойното поле понякога се превръщало в "турнири по двойки" с "отпадане" на участниците. Общо взето, не било прието да се напада в гръб, без да се предупреди предварително противникът, да се прибягва до помощта на слугите и оръженосците (ако не го налагали извънредни обстоятелства). Отрязаната глава на врага, която след това се демонстрирала пред сюзерена и се излагала за публично разглеждане, била не просто варварски трофей, а най-достоверният сертификат за личното участие в схватката с равностоен противник. Монголите пък прилагали изключително тактиката на масовата атака и се нахвърляли върху горделивите буши като глутница гладни кучета. Известо е, че и "трофеите", които вземали, били анонимни, показващи само броя на жертвите - а именно, ушите на враговете. Интересно е, че японските воини, удържайки победа и хващайки много пленници в пълно въоръжение, даже и не помисляли да използват опита на пришълците. Единствено техниката на боя с копие била донякъде усъвършенствана. Всички останали видове бойни изкуства без изменения благополучно доживели до XVI в., когато с идването на португалците в армията започнало широко да се внедрява огнестрелното оръжие - мускети, топове, отчасти пистолети. Появили се даже специални части от пехотинци мускетари, които силно подровили престижа на непобедимите конни рицари. Но верността към традициите отново взела връх. Буши чак до средата на XIX в. пренебрегвали огнестрелното оръжие, профанизиращо високите идеали на бу-джуцу. Двата меча, копието и дългият лък както и преди съставяли "джентълменския набор" на самурая и това не може да се нарече сляп консерватизъм, защото школите по бойни изкуства не се занимавали просто с военна подготовка, но насаждали определен мироглед и формирали личността. Да се откажат от традиционните бойни изкуства, за буши означавало да се откажат от привичния тип личност, от целия комплекс етични и естетически постулати, формиран в течение на столетия. Такава реформа на индивидуалното и общественото съзнание станала възможна едва след буржоазната революция Мейджи в 1868 г. Всеки период от бурната средновековна история на Япония има своите герои, увековечили едни или други самурайски добродетели. В началото на XIV в. из цялата страна гърмяло името на Масашиге Кушуноки, сражаващ се срещу дома Ходжьо и непознаващ поражения в битките. Кушуноки защитавал императора, притиснат от високомерните узурпатори на властта. С шепа бойци той успял да удържи малката крепост Тихая и да обърне нападателите в бягство. Последен пример за васалната вярност на Кушуноки станала битката при Минатогава, където мъжественият пълководец загинал геройски, прикривайки отстъплението на своя сюзерен. С лична храброст и стратегически талант се отличавал и Такауджи Ашикага, свалил от власт Ходжьо в 1333 г. и установил за два века управлението на новата шогунска династия Ашикага. Продължилите век и половина непрекъснати феодални разпри, известни в историята като "епохата на враждуващите области" (XV - началото на XVI в), издигнали цяла поредица драматични фигури. Най-популярен от тях бил княз Шинген Такеда, чието име нерядко се свързва с кодифицирането на Бушидо. Такеда (род. 1521 г.) победоносно се сражавал срещу коалицията на родовете Ходжьо, Ода, Имагава и Уесуги. От тридесет и осемте сражения, в които взел участие, Такеда не изгубил нито едно. Постоянен, макар и немного удачлив противник на Такеда бил Кеншин Уесуги, даймьо на провинция Етиго. И двамата пълководци използвали като спомагателни сили непрофесионални наемни войници от селски семейства (но-буши). Още по-силно подровили системата на традиционното самурайско опълчение законите за вербуване, въведени от Нобунага Ода (1534-1582) при обединяването на страната след дългите години на размирици. Обаче при Тойотоми Хидейоши (1536-1598), наследник на Нобунага на канцлерския пост, размиването на самурайското съсловие било временно спряно. Със специални едикти Хидейоши потвърдил привилегиите на буши и забранил на селяните да се изселват. С указа от 1588 г. било строго забранено на обикновените хора да притежават оръжие, каквото след многовековните войни имало във всяка къща. Последвал т. нар. лов на мечове. Селяните били разоръжени. Именно тогава достигнало своя апогей съсловното високомерие на буши, получили правото да изпробват фамилния меч върху всеки човек от простолюдието. Хидейоши бил също първият от владетелите на Япония, опитал да насочи войнствените стремежи на самураите по пътя на външната експанзия. Два пъти през 90-те години на XVI в. той инспирирал "конкиста" на корейския полуостров и макар че и двата завоевателни похода завършили с неуспех, те явно способствали за консолидацията на клановите дружини под знамето на централното правителство. В средите на буши все по-дълбоко се вкоренявали идеите за национално единство, стъпило на здрава съсловно-йерархическа основа. Двеста петдесет и седемте години управление на последната шогунска династия Токугава, краят на която бил сложен от революцията Мейджи в 1868 г., се ознаменували със затваряне на страната за чужденци. В условията на твърда централизирана власт и относително мирно развитие, само понякога нарушавано от селски въстания, самураите се оказали в двойнствено положение. От една страна, те били опората на държавната система. В сравнение с другите три съсловия на "простолюдието" - селяните, занаятчиите и търговците - самураите се ползвали с огромни привилегии. От друга страна, тяхната практическа дейност се свеждала само до носене на караулна служба или, в най-добрия случай, до участие в парадни процесии. В същото време развитието на производителните сили във връзка с развитието на манифактурното производство и засилването на градската буржоазия довеждали до постепенно икономическо израждане на самурайството. Все повече и повече буши и даже влиятелни даймьо се оказвали в дългова зависимост от търговци и лихвари. Този своеобразен комплекс за непълноценност, породен у самураите от тяхното странно положение, намирал израз в един обстоен стремеж към традиционните морални ценности. Навсякъде възниквали разнообразни школи по бойни изкуства, привличащи хиляди и хиляди адепти. С нова сила се разгорял угасналият по време на междуособните войни интерес към философията, чайната церемония, живописта и гравюрата, изящната словесност. Славното минало било призвано да утешава и вдъхновява буши в епохата на всеобщото падение на нравите, когато нямало интерес към философията, чайната церемония, живописта и гравюрата, изящната словесност. Славното минало било призвано да утешава и вдъхновява буши в епохата на всеобщото падение на нравите, когато неоконфуцианците от чжусианското течение напразно се опитвали да посочат пътя на истината на потъналите в греховни забавления граждани. Трябва ли да се учудваме, че именно в този период с благословията на правителството били предприети опити да се преразгледа, усъвършенства и канонизира порядъчно овехтелия самурайски кодекс на честта. По указание на Иеясу Токугава (1542 -1616) в първите години след идването му на власт бил съставен "Кодекс за самурайските родове" ("Буке шьо хатто"), определящ нормите на поведение за самурая на служба и в личния живот. Второто съчинение, посветено на възпяването на възпяването догмите на Буши-до, било житийното описание на подвизите на княз Шинген Такеда "Койо гункан" в двадесет тома, авторството на което си поделили Данджьо Косака Нобумаса и Кагенори Обата. Малко по-късно се появил трудът на Одзан Дайдоджи (1639 -1730) "Начални основи на воинските изкуства" ("Будо шьошин шю"). И накрая в 1716 г. излезли единадесетте тома на книгата "Скритото под листата" ("Хагакуре"), превърнала се в светото писание на буши. Това занимателно произведение принадлежало на четката на Цунетомо Ямамото, монах, а в миналото самурай от клана Сага на южния остров Кюшу. След смъртта на своя господар, даймьо Наошиге Набешима, комуто той вярно служил десет години, Ямамото се подстригал и целия си останал живот посветил на обобщението на догмите на самурайската чест. Ясно и убедително нормите на Буши-до са формулирани в "Начални основи на бойните изкуства" на Дайдоджи Юдзан: * Истинската храброст се заключава в това, да живееш, когато трябва да живееш, и да умреш, когато трябва да умреш. * Към смъртта трябва да се върви с ясно съзнание за това, което самураят трябва да прави, и за това, което унижава достойнството му. * Трябва да си умерен в храненето и да избягваш разпуснатостта. * В ежедневния си живот да не забравяш смъртта и да пазиш мисълта за нея в сърцето си. * Уважавай правилото на "ствола и клоните". Забравиш ли го, никога няма да постигнеш добродетелите. Човек, пренебрегнал добродетелта на синовната почит, не е самурай. Родителите са стволът на дървото, а децата - негови клони. * Самураят трябва да е не само примерен син, но и верен поданик. Той няма да изостави господаря си дори ако числото на васалите на този господар се съкрати от 100 на 10 или от 10 на 1. * По време на война верността на самурая се проявява в това, той без страх да върви срещу вражеските стрели и копия, да жертва живота си, ако така повелява дългът. * Вярност, справедливост и мъжество - това са трите природни добродетели на самурая. * Когато спи, самураят не трябва да лежи, насочил крака към резиденцията на сюзерена. По посока на господаря си не трябва да се цели нито при стрелба с лък, нито при упражнения с копие. * Ако самурай, лежейки в леглото си, чуе да се говори за неговия господар или самият има намерение да каже нещо за него, трябва да стане и да се облече. * Соколът не приема подхвърлени зърна, дори и да умира от глад. Така и самураят, чистейки зъбите си с клечка, трябва да дава вид, че е сит, дори и нищо да не е ял. * Ако на война се случи на самурая да загуби и се наложи да склони глава, той трябва гордо да назове името си и да умре с усмивка, без да търси бърза и лека смърт. * Ако бъде смъртно ранен, така че никакви средства вече да не могат да го спасят, самураят трябва почтително да се прости с по-старшите по сан и спокойно да си отиде от тоя свят, подчинявайки се на неизбежното. * Владеещият само грубата сила, е недостоен за званието самурай. Освен безспорната нужда от научни занимания войнът трябва през свободното си време да се учи да пише стихове и да се усъвършенства в чайната церемония.Близо до къщата си самураят може да построи скромен чаен павилион, който да обзаведе с нови картини - какемоно, съвременни скромни чашки и нелакиран керамичен чайник. Като цяло кодексът Буши-до се свежда до пет главни постановки, повтарящи и поясняващи основните догми на конфуцианския морaл: I. Вярност - Това понятие включва три най-важни положения: 1. Вярност на господаря и любов към отечеството - у верноподаника трябва да гори искрено чувство на почит към господаря и чувство на патриотизъм, частните интереси са недопустими. 2. Любов към родителите и привързаност към братята си - трябва да почиташ предците си, да обичаш роднините и децата си. 3. Усърдие - трябва да си усърден и прилежен и да имаш чувство за отговорност. II. Вежливост - Също включва три положения: 1. Уважение и любов - трябва да уважаваш и почиташ висшестоящите, да им служиш искрено и да си задружен със събратята си по оръжие. 2. Скромност - не трябва да се кичиш със заслугите си и да се хвалиш със способностите си. 3. Изтънченост - трябва да си любезен и елегантен, да обичаш книгите и изящните изкуства, да си великодушен, да се отнасяш с разбиране към чуждите чувства. III. Мъжество - Включва четири положения: 1. Храброст - трябва да си храбър при изпълнение на дълга си и смел при опасност, да действаш умело в трудна обстановка. 2. Твърдост и хладнокръвие - трябва да си безстрашен и невъзмутим, да не знаеш що е паника. 3. Търпеливост и издръжливост - трябва да побеждаваш чувствата си, да пренебрегваш интересите си, да търпиш на нужда и лишения, да си твърд и издръжлив, да се стремиш към целта си, преодолявайки всички препятствия. 4. Находчивост - трябва да си съобразителен, пресметлив, предприемчив и инициативен при всяко затруднено положение, точно да преценяваш момента за действие. IV. Честност - Включва три положения: 1. Прямота и искреност - трябва да държиш на думата си, да ненавиждаш хитруването и раболепието, да бъдеш последователен в убежденията си. 2. Чест - трябва да пазиш честта и авторитета си. 3. Справедливост - трябва винаги да различаваш личното от общественото, да разбираш кое съответства на нравствените принципи. V. Простота - Включва две положения: 1. Простота - не подобава да се стремиш към разкош, не трябва да харчиш пари на вятъра. 2. Скромност и чистота - не трябва да раздухваш славата си. Трябва във всичко да съблюдаваш простота и умереност, да не бъдеш тщеславен. От всичко това обаче не следва, че пътят на самурая означава сляпо изпълнение на задълженията и механично следване на дълга. Идеята за дълга и отговорността пред своя род и клан, пред паметта на предците и пред идното поколение трябва да се избистри като резултат от упорита работа върху себе си, дълбоко осмисляне на различни учения, иначе казано - като връх на духовния растеж. "Цялата жизнена енергия трябва да бъде отдадена на Пътя на самурая, никакви други стремления не са нужни. Изучавалите конфуцианството и будизма могат да сметнат Пътя на самурая за неразумен. Само след като вие вникнете дълбоко в същността на Пътя, ще успеете да разберете, що е истинска мъдрост..." - гласи "Скритото под листата". Едно от основните изисквания на буши-до безусловно е личната храброст, непреклонното мъжество на самурая. Нитобе Инадзо, основавайки се на вече познатото ни жизнеописание на Такеда, разказва типичен случай от биографията на великия пълководец. Веднъж заклетият враг на княза - Уесуги Кеншин, без да бъде забелязан от телохранителите, се вмъкнал в шатрата, където почивал Такеда. Като вдигнал меч над главата на Непобедимия, Кеншин саркастично го попитал какво мисли да прави очи в очи със смъртта. Такеда с бойното си желязно ветрило отразил удара на меча и веднага, без ни най-малко да измени изражението на лицето си, съчинил лирическо петстишие. Притеклата се на помощ охрана принудила засрамения Кеншин да избяга. Това мъжество, пропило кръвта и плътта на самурая, не го напускало и в най-трудни мигове. То било резултат от дългогодишно физическо закаляване, психическа уравновесеност и спокойно презиране на смъртта. Отношението на самурая към смъртта, неведнъж възпявано в литературата и потвърждавано с исторически примери, съвсем не е било нещо изключително за населението на Далечния изток. Напротив, то е било съвсем естествено за даоско-будисткия мироглед, определящ живота на човек като звено от безкрайна верига от прераждалия. Стойността на земния живот за ревностния будист била съвсем незначителна. И дзенският монах, и селянинът, и вярващият в милосърдието на Буда Амитаба, и свещеникът от сектата Тендай, и бедният отшелник, изповядващ тантрическото учение Шингон, в еднаква степен смятали живота за един илюзорен кратък епизод от безкрайната драма на Битието. Будисткият тезис за преходността на всяка материя (муджокан) е залегнал в основата на цялата японска култура. Чие подобие е твоето човешко тяло? Животът е призрак, роса в тревата, мъждукаща звезда. В това си стихотворение дзенският поет Роан отразява не субективните си възгледи за живота, а универсалната истина, ненуждаеща се според него ни най-малко от потвърждение. Именно такава, доста ординарна представа за смъртта е била присъща и на самураите, които виждали смисъла на живота си в това, "да заприличат на падащи листчета от цвят на сакура", да загинат в бой, като "яспис, разбил се о канара". Но ние добре знаем, че между набожността и истинската вяра лежи дълбока пропаст. Една крачка дели първата от лицемерието, а втората от фанатичната себеотдайност. Също така по различен начин възприемали идеята за смъртта събратята по вяра - търговци и самураи. Докато преуспяващият търговец посвещавал живота си на трупането на богатства, на сакето и на танцьорките, то суровият воин закаляван тялото и духа си в безчислени схватки. Самодисциплината заедно със съществуващите социални задължения заставяла самурая винаги и навсякъде да следва закона на честта, което съгласно убежденията на вярващия будист се отразявало благоприятно на кармата и обезпечавало щастливи следващи прераждания. Досега обаче ставаше дума не за презрение, а за равнодушие към смъртта, за естествено приемане на небитието. Самураите превръщат тривиалната религиозна догма в средство за възпитаване на свръхчовешко безстрашие. Примери за постигане на фантастични резултати чрез насаждане и довеждане до абсурд на съвсем обикновени свойства на човешката физиология и психика ние срещаме в почти всички бойни изкуства. Самураят по служебно задължение овладявал цял комплекс бу-джуцу, чието използване на бойното поле зависело преди всичко от силата на презрението му към смъртта и стремежа му към нея. Дайдоджи Юдзан пише: "За самурая най-съществена и жизненоважна е идеята за смъртта. Идея, която той преследва денем и нощем, от изгрева на първия ден на годината до последната минута на последния ден. Когато разбирането за смъртта като мечта изцяло те завладее, тогава ти най-добре, най-прилежно ще изпълняваш дълга си, ще бъдеш верен на господаря си, ще почиташ родителите си и така ще се опазиш от всички несгоди. По този начин ти не само удължаваш живота си, но и издигаш личното си достойнство в очите на околните. Помисли си само колко мимолетен е животът, особено животът на воина. Когато разбереш това, ти ще възприемаш всеки ден като последен от живота си и ще го посвещаваш на най-отговорните си задължения. Не позволявай да те завладеят мечти за дълъг живот, иначе ще затънеш в порок и ще завършиш земния си път обезчестен и опозорен." Едва ли е нужно да доказваме, че воинът, неизпитващ страх от смъртта и възприемащ я дори като чест, ще надвие воина, изпитващ естествените човешки емоции - страх и инстинкт за самосъхранение. В Буши-до идеята за смъртта стои в центъра на всички представи за чест и дълг на самурая: "Буши-до - пътят на войната - означава смърт. Когато можеш да избираш между два пътя, избери този, който води към смъртта. Не разсъждавай! Насочи мисълта си към пътя, който си избрал, и върви!... Всяка сутрин мисли за това, как трябва да умреш. Всяка вечер освежавай ума си с размисли за смъртта. И нека така бъде винаги. Възпитавай разума си. Когато мислиш постоянно за смъртта, жизненият ти път ще бъде прав и лесен. Твоята воля ще изпълни дълга си, твоят щит ще се превърне в стоманен щит" ("Хагакуре"). По време на бой Буши-до препоръчва на самурая да бъде безумно смел, почти безразсъден: "Ти никога няма да извършиш подвиг, ако следиш хода на битката. Ти ще постигнеш големи успехи, едва когато, без да обръщаш внимание на околните събития, започнеш да се биеш отчаяно като луд. Буши-до забранява да се отдаваш на разсъждения по време на бой. От разсъждаващ воин няма полза" ("Хагакуре"). В същото време, носейки службата си, самураят трябвало да проявява постоянна бдителност, наблюдателност и пресметливост. Обаче и храбростта, и верността, и благородството на самурая са основани на слепия фанатизъм, който свежда високите стремежи до нивото на чисто механични действия: "Никога не трябва да се замисляш кой е крив и кой прав, кое е добро и кое лошо... Всичко се състои в това, човек никога да не разсъждава!" Цунетомо Ямамото в своя обширен, макар и доста абсурден труд "Хагакуре", многократно се връща към идеята за смъртта, превъзнасяйки беззаветната решимост да се умре: "Всички ние предпочитаме живота пред смъртта, всички наши мисли и чувства естествено ни влекат към живота. Ако ти оживееш, без да постигнеш целта си - ти си страхливец. Това важно съображение не трябва да се забравя. Ако ти умреш, без да постигнеш целта си, твоята смърт ще е глупава и безполезна, но затова пък честта ти няма да пострада... Когато окончателно си решен да умреш всеки миг, знай, че си опладял Буши-до до съвършенство - значи животът ти ще бъде безупречен и дългът ти изпълнен." Дзен възпитава у самураите не просто равнодушие към смъртта, а даже своеобразна любов като към сигурно средство за самоутвърждаване. Такъв подход не може да не бъде признат за рационален. Неслучайно най-видните пълководци на средновековието са ввали съзпитаебе си и войниците си в традициите на самопожертвователността. Уесуги Кеншин, както и неговият вечен съперник Такеда, послушник (ню-до) и ревностен привърженик на Дзен, поучава васалите така: "Тези, които се боят за живота си, умират, а тези, които не се страхуват от смъртта, живеят. Всичко се решава от духа. Възпитайте духа си, овладейте го и ще разберете, че във вас има нещо, което е над живота и смъртта, което не потъва във вода и огън не го гори." С течение на времето смъртта в името на дълга започнала да се възприема от самураите като доста труден, но нелишен от естетическа наслада етап на самоусъвършенстване. За смъртта много и прочувствено са разсъждавали, възхищавали се от нея, стремели се към красива смърт. Вече споменатият Уесуги Кеншин, паднал убит от ръката на наемен убиец, е писал: Ни раят, нито адът ме смущават, и сред лунна светлина стоя непоколебим с безоблачна душа... Умението да се абстрахира от заобикалящата го суета, от прозата, от жестокостта на военния живот се ценяло високо от самураите. Способността да се съзира "вечността в чашката на цветето" от най-ранна възраст се възпитавала у юношите и девойките от родители, учители, въобще от цялото им обкръжение. Подобно на китайските класици такъв начин на живот, при който човек, дори на границата между живота и смъртта, може да се наслаждава на красотата, бил наричан в Япония фурю (кит. фенлю), което означава вятър и поток. Подобен мироглед създава неизменното възприятие за живота като "вятър и поток" във всичката му ефимерна пълнота. Най-съвършено въплъщение на тази философия става широко разпространеният сред самураите обичай да съчиняват, преди да умрат "прощално" стихотворение, най-често в жанра на пейзажната лирика. Нека си спомним още веднъж, че конкретният земен живот за будиста представлява само звено от дълга верига от прераждания, обусловени от кармата, и затова за него не съществува преграда между битието и небитието, между живота и смъртта. В същото .време съгласно учението дзен човек е способен да облагороди всеки миг от живота си, осмисляйки и предавайки се в плен на първичната красота на обкръжаващия го "тленен свят" - красотата на непостоянството. Парадоксално е, но именно в смъртта идеолозите на самурайството откриват допълнителен източник на сила, почти свръхестествена мощ и едновременно с това - гражданска добродетел: "Пътят на самурая означава безпрекословно подчинение на смъртта. Понякога дори и десет противници не могат да надделеят над един-единствен воин, твърдо решен да умре. Великите дела не могат да се вършат в нормално душевно състояние. Трябва да станеш фанатик, да бъдеш обхванат от страстта към смъртта. Основни за самурая са верността към господаря и синовната преданост, но единственото, което му е наистина нужно, е пълна от-даденост на смъртта. Ако я постигне, верността към господаря и синовната преданост ще дойдат сами" ("Хагакуре"). Смъртта е била ultima ratio за добродетелта. Оскърбилият добродетелта трябвало да умре. Несъумелият да запази добродетелта също трябвало да умре. Това е било също толкова нормално, колкото и изгревът на слънцето, и настъпването на нощта, колкото всеки природен закон. Затова кръвното отмъщение и масовото избиване на вражески войници са били също тъй естествени за самурая, както и масовите самоубийства след поражение или индивидуалното харакири. Животът на врага, в очите на самурая, не струвал пукната пара. Затова на него и през ум не му минавала мисълта за пощада или състрадание. Победеният можело да бъде помилван само от тактически съображения или при обещаване на богат откуп. Напротив, всяко ново убийство на бойното поле стимулирало личната храброст на самурая. Врагът се превръщал в пасивен стимул към смелост. Ето откъде идва канибалският обичай кимотори, възкресен от фанатичната военщина през Втората световна война. Според шиноисткото поверие смелостта идва от черния дроб (кимо). Смятало се, че изяждайки суровия черен дроб на убития противник, самураят получавал нова порция смелост. Най-кръвожадните самураи, изпадайки в безпаметно състояние, разсичали врага на две, от лявото рамо към десния крак, със специален удар кеса-гири ("монашеска туника"), веднага изваждали от живото тяло треперещия още черен дроб и го изяждали. Подобни обичаи, свързани с изяждане на човешко сърце и черен дроб, са описани и в китайската класика. За ритуалното разпаряне на корема харакири (или по-точно сепуко) са писали много изследователи. Те са го смятали за остатък от варварски обреди, шинтоистки жертвени мистерии и шамански култове айну. Тази оценка е съвсем справедлива от формална гледна точка. Но смисълът на това парадно самоубийство е много по-дълбок. Тук отново се сблъскваме с тезиса за "добродетелта, потвърдена със смърт". Неслучайно самураите, неизпълнили заповед от Буши-до, но не извършили подла низка постъпка, били избавяни от срамната съдебна церемония. Сюзеренът изпращал на самурая заповед да извърши сепуко, та по такъв начин да запази честта си. Семейството на осъдения в такива случаи не било преследвано и гонено. Нерядко буши сами си разпаряли корема, единствено за да докажат чистотата на своите помисли, както направили например героите от знаменитата историческа драма "Съкровищницата на васалната вярност", след като отмъстили за смъртта на своя господар. Поучителна епопея за 47 верни васали илюстрира още един широко разпространен обичай - смъртта след господаря (джун-ши). Така често постъпвали самураите в случай на неочаквана и незаслужена смърт на сюзерена. Смятало се, че се обезпечавало повтаряне на същите отношения между слугата и господаря при следващото им прераждане. Идеята джун-ши е оставила отпечатък и върху нравите на гражданите през епохата Токугава, когато страната била залята от епидемия от двойни самоубийства на влюбени (шинджу). Чрез самоубийството тържествувала прословутата Добродетел, висшият принцип на съществуванието. Но каква ли е тази добродетел, в името на която хиляди хора доброволно се разделяли с живота си? Добродетелта според самурая представлявала сложен конгломерат от морални постановки, на които вече се спряхме доста обширно. Открит остава само въпросът за ролята на личността в тази морална ценностна система. Японските изследователи смятат, че за база на цялата традиционна етика на японския народ служи идеята за "отплата за благодеянията". Оттук водят началото си всички йерархически връзки и взаимоотношения между хората. В космологичните въззрения на всички племена от далечноизточния регион Вселената се възприема като един гигантски организъм, рожба на животворната биоенергия (ци или ки), безкрайно делящ се на несметно количество части, образуващи всевъзможни органични и неорганични съединения. Човек, представлявайки такова съединение, не може да съществува, без да влиза в съединения от по-висш порядък от рода на семейство, род, клан, държава и по-нататък, съответно - Азия, свят, Вселена. Човек е създаден от съединения от висш порядък и е сред създателите на своите потомци и подчинени. Такива са, най-общо казано, постулатите, общи за шинтоизма, будизма и конфуцианството. Членът на подобен световен порядък трябвало да бъде благодарен на всички свои "създатели" - родители, предци и божества на рода, висшестоящи, господар, още по-нататьк - на императора, като на начало, обединяващо нацията и на неговите божествени предци, формирали Вселената. Шинтоистката доктрина за "държавата като едно тяло" (ко-кутай), чиято глава се явява императорът (тено), прекрасно се допълвала от конфуцианското учение за "световното семейство", където класическата триада - небето и земята, създатели на човека - подчинявала верижно всички звена на социалната структура. На практика пътят към осъществяване на "дълга на благодарността" за самурая минавал през следването на петте класически "постоянства": хуманност, справедливост, благ нрав, мъдрост и правдивост. Всички тези добродетели според конфуцианския канон са били призвани да регламентират петте най-важни отношения (горин): между господар и слуга; между баща и син; между мъж и жена; между стари и млади и накрая между приятели. Самурайският морал предявявал към буши сериозни изисквания за изпълнение (он), развиващи абстрактни етични положения в стройна практическа система. Преди всичко воинът трябвало напълно да се откаже от лични блага. По-нататък той трябвало да се възпита в дух на саможертва в името на дълга. Личността, обладана от духа на саможертва и усвоила закона на честта (гири) заедно със закона на хуманността (ниндж Камен Радев | ||
| Най-отгоре | | ||
Powered by e107 Forum System
